влязоха
легнаха
живяха
ходиха
попитаха
Прошедшее несовршенное время
Таблица 5
глаг.
1 спряжение
2 спряжение
3 спряжение
мест.
чета
говоря
разговарям
аз
четях
говорех
разговарях
ти
четеше
говореше
разговаряше
той
четеше
говореше
разговаряше
тя
четеше
говореше
разговаряше
то
четеше
говореше
разговаряше
ние
четяхме
говорехме
разговаряхме
вие
четяхте
говорехте
разговаряхте
те
четяха
говореха
разговаряха
Будущее время
Таблица 6
глаг.
положительная форма
отрицательная форма
мест.
дойда
дойда
аз
ще дойда
няма да дойда
ти
ще дойдеш
няма да дойдеш
той
ще дойде
няма да дойде
тя
ще дойде
няма да дойде
то
ще дойде
няма да дойде
ние
ще дойдем
няма да дойдем
вие
ще дойдете
няма да дойдете
те
ще дойдат
няма да дойдат
Повелительное наклонение
1. Глагол заканчивается на - а, - я после согласного: - и!, ете!
Чета – Чети! Четете! Говоря – Говори! Говорете!
2. Глагол заканчивается на - я после гласного, а также на - ам, - ям:
-й! -йте!
Играя – играй! Играйте! Стоя – стой! Стойте! Разговарям – разговаряй! Разговаряйте!
Неправильные глаголы
Таблица 7
съм
бъди
бъдете
отида
иди
идете
дойда
ела
елате
вляза
влез
влезте
изляза
излез
излезте
сляза
слез
слезте
ям
яж
яжте
видя
виж
вижте
държа
дръж
дръжте
Глаголы совершенного и несовершенного вида
Глаголы, которые всегда требуют после себя несовершенный вид:
Таблица 8
Обичам
Започвам
Започна
Свършвам
Свърша
Спирам
Спра
Продължавам
Продължа
+
да
+
несовершенный вид
Конструкция с «да» в остальных случаях требует употребления совершенного вида: трябва да ходя, но может употребляться и несовершенный вид в зависимости от того, выражена в глаголе процессуальность / повторяемость действий или однократность действия.
Имя существительное
Артикль
Таблица 9
род
м. р.
ж. р.
ср. р.
ед. число
-ът / - а
-ят/-я
-та
-то
мн. число
-те
-те
-та
Формы множественного числа
Таблица 10
м. р.
ж. р.
ср. р.
-и/ - ове
-и
-та
-а
-я
Имя прилагательное
Артикль
Таблица 11
род
м. р.
ж. р.
ср. р.
ед. число
-ият/ -ия
-та
-то
мн. число
-те
Сравнительная степень прилагательного: голям – по-голям.
Превосходная степень прилагательного: голям – най-голям
Местоимение
Таблица 12
именител. падеж
винител. падеж
дательн. падеж
притяжат. мест.
аз
ме
ми
ми
ти
те
ти
ти
той
го
му
му
тя
я
и’
и’
то
го
му
му
ние
ни
ни
ни
вие
ви
ви
ви
те
ги
им
им
Вопросительные, неопределенные и отрицательные местоимения
Таблица 13
мест.
лицо
признак
род
вопрос.
неопр.
отриц.
вопрос.
неопр.
отриц.
м. р.
кой
някой
никой
какъв
някакъв
никакъв
ж. р.
коя
някоя
никая
каква
някаква
никаква
ср. р.
кое
някое
никое
какво
някакво
никакво
мн. ч.
кои
някои
никои
какви
някакви
никакви
Трансформация прямой речи в косвенную речь
Таблица 14
прямая речь
косвенная речь
Петър: – Как се казвате?
Ани: – Казвам се Ани.
Петър пита Ани как се казва.
попита
Тя отговаря на Петър, че се казва Ани.
отговори
Петър: – Откъде сте?
Ани: – От Варна
Петър я пита откъде е.
попита
Ани му отговаря, че е от Варна.
отговори
Петър: – Кога ще се срещнем?
Ани: – Когато искаш.
Петър я пита кога ще се срещнат.
попита
Ани му казва, че ще се срещнат когато иска.
каза
ТЕКСТЫ
Света гора
Света гора Атонска, по географското си положение, се намира на източните брегове на Македония и представлява полуостров, който от три страни се мие от светлите води на Бяло море, а от четвъртата е прерязан с канал, построен още от персийския цар Ксеркс.
Почвата на Света гора е камениста и суха, само редки потоци животворно я оросяват. При подножието на планините се намират неголеми парчета земя, образувана от наноси, доста плодородна и обработвана от монасите. Климатът на Света гора е здрав, палещите лъчи на слънцето се освежават от влажного дихание на морето. Планинските върхове задържат и сгьстяват около себе си дигащите се от морето пари, обръщат ги или в прозрачни планински потоци, или в освежителен дъжд. Снегът се явява там зиме само за няколко дни, а понякога и за няколко часа, и само по върховете на Атон се задържа дълго. Растителността на планините е разнообразна, но не обилна; каменистата почва дава малко храна на тревите и растенията. Само по едната половина на върха Атон расте стройна гора, а на другата половина растителността му е съвсем бедна. По наклоните расте в изобилие лаврово дърво, а бръшлянът с лъскавата си зеленина богато покрива голотата на скалите. В подножието на планината, около келиите, се виждат кипарисови, орехови, кестенови, маслинови и смокинови дървета, лозя и други овощни дървета, отглеждани от монасите.
Още в най-дълбока древност се опитали да образуват там градове и села, но напразно! Бедната почва и растителност попречили. Светият Атон по красотата, уединението и тишината си, предразполага към дълбоко съзерцание на природата и към благоговейно размишление за твореца й. Като че по промисъл Божий е назначен за по-друг – висш, духовен живот.
И до днес Света гора е заета изключително от манастири, които са разположени по най-плодородните места, а останалата част е недостъпна, суха, каменлива и не дава условия за живот. Затова Света гора е и до днес само място за пустинножителство. Тук се срещат и виждат само монаси, посветени на строгите монашески подвизи за спасение на душата си. През всичките времена, каквито преврати и да са ставали, Атон винаги е бил твърдо и непоколебимо хранилище на православната вяра.
На това свято място живеят изключително източноправославни монаси, на бройдуши, от които най-много са руси, гърци и българи, а след тях сърби, власи и грузини. Има 20 манастира, 12 скитове и около 100 килии. Манастирите са разположени от двете страни на полуострова. От морето се виждат всички, само Зограф и Кастомонит са скрити в хубави долини, обрасли с богата растителност. От килиите първо място държи «Достойно ест», която от векове е била в ръцете на български монаси. Повечето от манастирите са гръцки, български са само два: Хилендар и Зограф – и двата разположени на хубаво място, потънали в разкошна южна зеленина.
Атмосферата на Атон за българския монах е била задушна, особено през епохата на тъмното робство. Света гора има особено значение за нас, българите. Там е гробът на Неофит Бозвели, в атонските зандани е лежал Иларион Макариополски и, накрая, в най-тежки и тъмни времена в Атон е живял епохалният български монах Отец Паисий, родоначалник на дейците по нашето възраждане (1762 г.).
Света гора представя една автономна монашеска република; един вид теократическа държавица в републиканска форма, защото духовната власт е същевременно и светска. Манастирите се управляват от един събор, наречен Кинот – нещо като народно събрание, който заседава в Карея – светогорски градец, център на всички манастири. В този събор всеки манастир праща по един представител, а председателството на събора е почетна длъжност, затова се заема не по избор, а по право. На този събор – Кинот принадлежи на върховната власт на атонската република; той изпълнява и съдебна функция, като разрешава спорове, възникнали между манастирите или манастирите и подведомствените им скитове и килии. Защото само манастирите се ползват с автономни права, само манастирът е юридическа личност, а скитовете и килиите са под ведомство и в пълна зависимост от манастира, в землището, на който влизат, и не могат да предприемат нищо самостоятелно, без разрешение на манастирския съвет. В Света гора има и гражданска власт, стражари и чиновници, подчинени на събора – Кинота и изпълняват неговите решения. Още и Кинотът има свои пандури, които са облечени в по-голяма власт от правителствените органи.
Хилендарският манастир
Манастирът Хилендар лежи на източната страна на планината Атон, недалеч от шийката, която отделя Света-гора от материка, на два и половина часа път от Зограф, половин час от морето и шест часа от Карея. Разположението му е много красиво – сред една равнина, в гъста гора, с надвиснали над нея по стръмната страна ровове, които обикалят манастира от всички страни, така че дори и от близко не се забелязва.
Хилендар е основан в края на XII в. сл. Хр. Основатели са царете-монаси Симеон и синът му Сава – архиепископ сръбски.
Манастирът Хилендар, както и всичките Светогорски манастири, представя замък, който има вид на триъгълник, със стени и здания от двете страни и с високи кули и бойници.
Съборният храм, в чест на «Введение Богородично», по величественост, красота и богатство на материала, от който е построен, надминава почти всички храмове на Света гора. Той стои сред самия манастир, отделен от всички здания, на трайна и висока основа. Построен е от големи дялани камъни, постлан е на много места, вътре и вън, с мраморни плочи и, според светогорски обичай, разположението му е кръстообразно. Колоните, на които той се държи, на брой двадесет и шест, са от цял бял мрамор; мраморни са рамките на вратите и прозорците. Храмът е цял украсен с икони, кандила, скъпоценни кръстове, висящи по стените; църковната посъдина е доста богата. В храма се намират пет чудотворни икони, всяка от които има своята крайно интересна история.
Освен събора, има още десет параклиса, а вън от манастира се намират тридесет малки църкви.
Хоро
Хорото е характерният танц у славянските народи, живеещи на Балканския полуостров. Хорото е една ритмична стъпка в четиривременна мярка, като четвъртата леко, едва уловимо прекъсната, набелязва стъпка напред, а първите три правят стъпка назад с бързо чукване на краката. Ръцете се опират на пояса на съседите и по такъв начин се кръстосват. Това преплитане чертае хармонични линии и прави да се виждат изцяло шевиците на хороиграчките, извезани ниско на ръкавите. В краищата на змиеподобната верига един мъж и една жена веят със свободната си ръка бяла кърпа. Мястото е толкова недостатъчно, щото кривулите на тая верига се вмъкват един в друг, нагъват се, редят се и образуват многобройни концентрични кръгове. Двамата свирачи са в средата, гримасничат, за да нададат характерното и-ху, и-ху, плющят и правят да минава през краката на уморените играчи ток на френезия, така че ни един мускул не остава не трепнал върху спокойните лица. Макар че е желана неподвижност на чертите, все пак лесно се схваща разликата в темпераментите.
Българското народно облекло и българската народна шевица
Първо по значение произведение на домашната ни индустрия е народното облекло. Преди всичко, то е типично земеделско, годно за земеделска работа и живот, свободно обвива тялото и го предпазва от студ. Прави се от груб лен или коноп, вълна и рядко памук. Украшенията на облеклото са почти изключително шевни – с разноцветна коприна, вълна или памук, рядко сребърна или златна сърма, още по-рядко металически накити и др. Женското облекло е много по-сложно и по-живописно от мъжкото. И двете представят наглед много голямо разнообразие, което обаче можем да сведем до осем основни типа – пет женски и три мъжки.
Отличителен белег на нашето народно облекло, особено женското, са неговите украшения. Някога първа грижа на българката е била да украси, накичи главата си. Много от средствата за това намираме и днес у пър-вобитните народи. На много места днес едничкото украшение на моминска глава е цвете, а на женена жена – обикновена бяла или цветна кърпа. Всички части на женската риза, които се виждат – яка, пазви, ръкави и поли – се бродират цветно. Шевовете на връхните дрехи също се покриват с разноцветно везмо, малко по-грубо, или с цветен гайтан; често тия везма обхващат по-голяма площ от шева на дрехата. Престилките или се тъкат цветно, или пък се бродират с разноцветна вълна и коприна, а често и едното, и другото. Чорапите също се плетат и украсяват с разноцветна вълна, а на места – и със сърма. Мъжкото облекло е по-малко украсено. На много места яката, пазвите и ръкавите на мъжката риза също са везани, шевовете на връхните дрехи също се покриват с гайтан, чорапите им са също пъстри. По цвят връхните женски дрехи са бели, тъмносини, тъмнозелени, червени и черни, а мъжките –бели, кафяви, бозови и черни. От този бегъл преглед се вижда ясно пъстротата на облеклото и характерността на женското облекло, което в случая е по-важно.
Другоплеменно население в България
Близо 20% от населението в България е другоплеменно. Част от това население датира тук от по-старо време, отколкото българите, например гърците покрай Черно море; останалата част се състои от потомци на преселници, дошли в различни исторически епохи след българите.
Гърците населяват крайбрежието на Черно море, дето има чисто гръцки градове, каквито са Месемврия и Созопол, смесени: Анхиало, Бургас и Варна. В околността на някои от тези градове има и малко гръцки села. Втори гръцки център се намира в низината на Марица, в Пловдив и Станимака, с няколко околни села. Третият гръцки център е в низината на долна Тунджа, в Каваклийска околия. В крайморието гърците водят своето начало от древността, а в Пловдивско и Каваклийско – от средните векове. И в трите центъра гьрците се удържали до днешен ден главно чрез погърчване на българи и гагаузи. Сега тяхното число бързо намалява.
Гагаузите са православни, но говорят турски език. Те се лесно погърчват и побългаряват. Има така наречени български гагаузи, които говорят турски, но имат български обичаи и песни. Гагаузите живеят главно във Варненско и Балчишко.
Турците живеят най-компактно в източната част на северна и южна България. Застъпени са още добре във всички градове, които били крепости по време на турското завоевание и които добили отпосле важно стратегическо значение, например Видин, Никопол, Русе, Силистра, Варна, Шумен, Разград и др. Те са най-голямото чуждоплеменно население в България. Числото на мохамеданите е 603,867. В това число влизат и помаците, татарите и част от циганите.
Циганите се преселили в България току подир турците, в 15-я век. Те произхождат от Индия. Циганите са пръснати по цялото царство и техните бедни, мръсни квартали се разстилат край много градове и села. Много от тях са още чергари. Християните-цигани се бързо побългаряват. Най-много цигани има в околиите Котленска, Сливенска, Пазарджишка и Куртбунарска.
Евреите се преселили у нас в началото на 16-я век от Испания, през Солун и Цариград. Те са главно градско население. Дълго време тях не са ги допущали в различни градове. И досега в централна Северна България ги няма никак. Най-много евреи има в София, повече от четвъртината на всички евреи в България.
Власите са в по-голямата си част нови преселници в нашите крайдунавски покрайнини; те преминали Дунав в последните два века, за да избегнат несносния живот под чокоите. Най-много власи има във Видинско, дето те представят продължение на компактната влашка маса от Сърбия. Затова там проникнали и надалеко от Дунав в Кулска околия. Има власи в по-голямо количество в Тутраканско (и в града) и Никополско, Раховско и Силистренско. Влашки говорят цинцарите и куцовласите, които пасат своите стада в пла-нините. Власите са православни.
Татари е имало в България още в средните векове, но сегашните татари у нас са главно преселени от Русия. Те са останали най-вече в околиите Добричка и Балчишка.
Арменците са живели в България и в средните векове и под турците, като преселници, но тяхното число се увеличи особено в последните десет години.
Другите народности са слабо застъпени, не достигат до 4000 души; най-много има немци и албанци.
Хайде, помечтай си малко!
Ани и Петър решиха да заминат на студентска бригада в САЩ – за три месеца. Щяха да закъснеят за началото на учебната година, но за тях беше важно да научат по-добре английски език и да видят Америка. За парите, които щяха да спечелят, въобще не мислеха, знаеха, че няма да са много.
В деня на заминаването се срещнаха на летището. Ани попита на информацията:
– Госпожице, бихте ли ми казали на кой терминал се приема багажът за Ню Йорк?
– За Ню Йорк – на 5 и 6 терминал. Там Ани и Петър видяха дълги опашки, наредиха се и зачакаха. Дойде техният ред.
Петър качи куфарите на лентата.
– Господине, всичкият ли багаж е Ваш?
– Не, синият куфар е на приятелката ми, а кафявият е мой.
– Бихте ли ми дали билета на Вашата приятелка и оставете само нейния куфар на лентата, а после ще чекирам Вашия.
Ани и Петър предадоха багажа си, минаха митническия контрол и след 30 минута бяха в самолета. Предстоеше им 12-часов полет със смяна на самолета в Лондон и едночасова почивка в зала за чакащи.
Докато летяха над океана, Петър попита Ани:
– Кажи ми, какво би направила, ако спечелиш от американската лотария 1 милион долара?
– Какво бих направила ли? Първо, няма да играя на лотария, затова няма да спечеля. Второ, по тази причина нищо не мога да направя.
– Ех, Ани, хайде, помечтай си малко! Не можеш ли?
– Добре. Да предположим, че спечеля. Като се върна в България, бих дала част от парите на родителите си. После бих си купила една малка кола, за да ми е по-лесно да пътувам, а поне 1/3 от парите бих предоставила на някой дом за сираци. Ще се чувствам щастлива, ако мога да им помогна с нещо. С това, което остане, бихме могли двамата да си направим едно околосветско пътешествие...
– О, краят на плана ти е чудесен! Хубаво е да си помечтаем, нали? И аз, ако имах пари, веднага щях да планирам за мене и за тебе едно околосветско пътешествие!
За именните дни на българите
Една българска мъдрост казва, че «Името прави човека», а друга добавя – «Човек без име не е човек». Някой, порицаващ постъпката на друг, казва «зачерни си името» или «посрами си името». Затова в миналото честването на имения ден за българите бил един от най-тачените семейни празници. Много от старите хора не знаели точния ден на своето раждане – за ориентири използвали големите календарни или трудови празници. Появата «на белия свят» определяли, като казвали: «роден съм след Димитровден, по вършитба, пред гроздобер или на Богородица». Именият ден е важна дата в живота на българина, затова и поздравът за именника е «Да ти е честито името!»
Според старите вярвания всеки човек с появяването си е орисан да има дух-покровител, който го напътства през целия му живот на земята, пази го от злини, помага му в трудни моменти и го насочва към добри дела. А след смъртта на човека този дух придружава душата на покойника в отвъдния свят, при представянето й пред Бога. Приживе духът-покровител стои на дясното рамо на човека. На лявото стои пратеникът на дявола и подтиква човека да върши злини. Така, ако духът-покровител е слаб, човек става зъл или постоянно боледува, ако е силен – човекът е здрав, добър и благодушен. Затова всяка година трябва да се отдава почит към духа-покровител на имения ден на човека, защото този дух е внушил на родителите какво име да се сложи на новороденото. Според обичая на гости се ходи без покана – от уважение към именника. Както е било в древността, когато целият род се е събирал на жертвен курбан за почит към патрона, да се заздравят родовите връзки, да се усетят като едно цяло в общността.
В днешно време именият ден за българите е своеобразно огледало на характера на социалните връзки, с които е обвързана личността. Човек споделя радостта си с колеги, в семейна среда или в приятелски кръг, защото животът му протича в много по-широки хоризонти от тези на патриархалния бит в миналото.
Празникът на името е повод да изпитаме радостта от общуването с близки хора, да внесем топлина и одухотвореност в потока на делниците.
Януари
Името «януари» идва от латинската дума «януариус», т. е. Янусов месец, месец на бог Янус. Старите хора разправят, че митичният герой и пръв цар на Лациум – Янус, приел дружелюбно изгонения от небето бог на земеделието Сатурн. За благодарност Сатурн научил на земеделие жителите на Лациум, а на Янус дал способността да вижда и миналото, и бъдещето. Оттук произхожда и изразът «двуликият Янус», а януари е изобразяван като човек с две лица – едното гледа в миналата, а другото – в бъдещата година.
1 януари Сурва (Васильовден)
Нова година българите наричат още «Сурока», «Василица» или «Суроздру».
Вечерта срещу празника домочадието се събира около софрата, която е отрупана с различни ястия – всичко онова, което семейството желае да има през годината. Стопанката припалва четири зърна тамян върху лемежа и с кръгови движения отляво надясно прекадява цялата трапеза. След това три пъти завърта тавата с баницата, в която предварително са наречени «късмети» от дрянови пъпки за имот и добруване, и разбира се – сребърна пара. Всеки бърза да разчупи своя край, за да види какъв ще е късметът му през годината. На сутринта, още в ранни зори, деца с украсени дрянови суровачки ходят от къща на къща и благославят:
Сурва, сурва, година, весела плодна година!
Голям клас на нива, червена ябълка в градина,
жълт мамул на леса, едър грозд на лоза,
пълни кошери със мед, малки пиленца навред!
Живо, здраво до година, догодина, до амина!
Традиционната представа за новогодишните суровакници на българите винаги е била свързана както с тяхната украса, така и с прякото им обредно предназначение, свързано с митологичната култура на народа. Тя представя суровакницата като форма на световното дърво, а сурвакарите – медиатори между световете, предопределящи бъдещото плодородие. Изработваните суровакници по българско са два типа: «дялани» и «вити». Дяланите могат да са «булки» или «перашки», а витите се изработват от «клонати» дрянови пръчки, с положена върху тях украса от разноцветни вълнени конци, пуканки, ошаф, люти чушлета, семки, стафиди, цветни хартийки. Този тип украсени суровачки са познати в народната терминология като «писани», «шарени», «пъстрени», «сторени», «китени» и др. Съдържанието на всички тези термини обаче е еднозначно, защото народът не прави строга разлика между единия тип и другия.
След сурвакарите (по икиндия) по къщите ходят маскирани младежи с «камила» или «джамало» у поздрав към стопаните, за здраве и добър приплод през следващата година, като джамаларят благославя:
Дето стъпи джамалото, радост и берекет да има!
Както ми е здрав топуза, тъй да са здрави хората!
Както са рои пчелата, тъй да са плодят децата!
После «джамалото» символично умира, за да умре злото в дома на стопанина и отново възкръсва, както се събужда природата, за да даде повече плодородие на хората. В замяна на своята игра – словесна и имитативна плодоносна магия, младежите получават продукти, пари и добра почерпка.
В Таврия (Запорожка област, Украйна) на Стара-Нова година – както българите там наричат този ден, до късно след полунощ по къщите ходят младежи, маскирани или просто с начернени лица, и благославят всичко живо с докосване, което носи здраве и плодородие.
Тази вечер празнуват и тези, които се именуват Васил, Василка, Веселин, Васко …, а името Василий е от гръцки произход и означава «царски».
Март
Названието «март» идва от латинското «Мартиус», т. е. Марсов, посветен на Марс – бога на войната, син на Юпитер и Юнона. Старите българи са го наричали «брезен» – «брезите лист и мъзга пущат».
В тъмни зори, преди да настъпи месецът, стават само девойките, за да не им препика баба Марта очите, та цяло лято да им се спи като работят.
Младите трябва да срещнат първи своенравната старица, за да бъде цял месец весела и засмяна, а времето – топло и хубаво. През март не се подстригват хората, за да не им се «подстриже» умът и да станат глупави.
1 март Мартуване (Мартеници)
Преди много, много години, от далечните тибетски планини хан Исперих напуснал родния дом и тръгнал да дири плодородна земя за народа си прабългарски. Минал той много планини и реки, докато най-накрая спрял в земите на славяните, които го посрещнали радушно. Славянки с бели дрехи му носели бокали с напитки, а трапезите били отрупани с ястия – плодовете на тая благословена земя. Но на хана не му било весело, че тъгувал за своите близки – за майка си и сестра си Калинка. Седнал той на брега на голямата река и бисерни сълзи покапали по загорелите мъжки бузи, а взорът му се отправил молитвено към слънцето и боговете. И станало чудо. На рамото му кацнала бързокрила лястовичка. На нея Исперих разказал болката си. Лястовичката отлетяла към земите, откъдето дошли българите, и разказала с човешки глас на Калинка, че брат й има ново царство, че тъгува за нея и праща много здраве.
Зарадвала се Калинка и решила да прати хабер на своя братец. Свила китка от зеленило, усукала я с бял вълнен конец и възелчета за поздрав сторила – както българите словото пазели, та я пратила по лястовичката.
Като мълния се понесло птичето и скоро кацнало на Испериховото рамо. Но от дългия път крилцето му се протрило и алена кръв обагрила вълната. Ханът радостен взел китката, разчел по възелчетата сестринския поздрав, накитил гърдите си с китката и мартеницата грейнала. Оттогава Исперих повелил на народа си: всеки да върже китка от пресукан бял и червен конец и на този ден да се кичи – за здраве и небесен благослов. Туй се случило на първи март и останало до наши дни.
На първи март сутринта във всеки дом се пали огън на двора, с много дим. А после всички прескачат до три пъти огъня, с лице към изгряващото слънце, за да се очистят от зли сили и да се предпазят от болести.
Стопанката изнася червени дрехи и тькани, които мята по клоните на дръвчетата пред дома и по стобора. Чак тогава окичва децата и животните с изработените отнапред мартеници от вълнена или памучна прежда.
А християните разправят, че преди много години, когато хората били радостни, обличали бели дрехи. Така в една пролетна утрин на първи март, в годината, когато Исус щял да се появи сред човеците, Дева Мария в бяла премяна се изправила сред одаята пред огнището, отрязала една лентичка от фустата си и я обагрила с девствената си кръв. После я усукала с друга бяла такава и украсила гърдите си. След туй излязла на пруста, за да срещне първите зари на слънцето, да възвести на вселената, че я чака плодородие – животворящо и светло, и да я благослови…
И се родил Господ Исус Христос, единосъщ с Бог Отец, въплътен от Свети Дух и Дева Мария – Пресвета Богородица.
Оттогава до днес усуканото бяло и червено «мартеница» нарекли и с нея в първия ден на месец март се кичат всички благочестиви българки, децата и домашните животни, за да бъдат здрави, да са плодни и да носят радост на семействата. А според християните от поречието на Тонзос този български обичай е единствен по света и е израз на човешко поклонение към майката Господня.
В традиционните български мартеници са вплетени парички, скилидки сух чесън, синци, мъниста, железни халки, косми от конска опашка, черупки от охлюви и др. Затуй мартеницата се смята за амулет, който предпазва от зли сили.
Децата носят мартениците на дясната ръка, шията или гърдите, а момите и младите невести – на шията или вплетени в косите. Мъжете пък връзват мартеница над левия лакът или над левия глезен, а някъде я поставят в обувката на левия крак под петата, зер ако ги видят с вързана мартеница, може да им се върже и мъжествеността. Мартеници завързват на младите животни за здраве и на плодните дръвчета за повече берекет.
Хората носят мартеница, докато видят щъркел. После я връзват на плодно дръвче, изричат едно желание и вярват, че то непременно ще се сбъдне.
Имен ден на Марта, Мартин.
Содержание
Предисловие. 4
Введение. 5
Контрольная работа № 1. 6
ВАРИАНТ 1. 6
ВАРИАНТ 2. 8
ВАРИАНТ 3. 9
ВАРИАНТ 4. 10
Контрольная работа № 2. 12
ВАРИАНТ 1. 13
ВАРИАНТ 2. 15
ВАРИАНТ 3. 17
ВАРИАНТ 4. 19
Контрольная работа № 3. 21
ВАРИАНТ 1. 21
ВАРИАНТ 2. 24
ВАРИАНТ 3. 26
ВАРИАНТ 4. 29
Контрольная работа № 4. 31
ВАРИАНТ 1. 32
ВАРИАНТ 2. 35
ВАРИАНТ 3. 37
ВАРИАНТ 4. 40
ПРИЛОЖЕНИЯ.. 44
ГРАММАТИКА.. 44
ТЕКСТЫ... 48
Болгарский язык. Упражнения
Учебное пособие для студентов, изучающих болгарский язык
Оригинал-макет подготовлен
Подписано в печать 18.03.2009 г. Формат 60х84 1/16
Бумага офсетная. Гарнитура Times. Печать офсетная.
Тираж 300 экз. Заказ
|
Из за большого объема этот материал размещен на нескольких страницах:
1 2 3 |
